Аз - не живея: Аз - горя...

Противоречивата същност на Яворовия човек като извор на страдание е най-добре изразено в "Аз страдам" и "Две души".
Във вътрешния свят на лирическия герой в непримирима борба живеят - полюсните начала - добродетелите и пороците - светлината и мракът - ангелското и демоничното.
Борба, изгаряща душата му: Аз - не живея: Аз - горя.
Непримирими в гърдите ми се борят две души: душата на ангел и демон. В гърди ми те пламаци дишат и плам ме суши. Сблъсъкът на тези полюсни начала ражда драмата в личното битие на героя. Самотата, обгърнала всецяло Яворовия човек, е най-силен източник на неговото страдание.
Яворов е първият истински самотник в нашата поезия. Избраническата самота на Ботев е самота на гения. Гордото самотничество на Пенчо Славейков е родено от чувството му за културно мисионерство.
При Яворов самотата има метафизичен характер - поетът я възприема като изначално състояние на човека, от което той няма спасение. Самотата в Яворовата поезия дава, от една страна, гордо самочувствие на личността, извисила се над себеподобните. Поетът издига в култ самотата като върховен израз на извисения дух, нямащ нищо общо с тълпата ("безброя"): И ей ме днес: погледай, връх е - самота. Най високата степен на самотата - отчуждението, води Яворовия лирически субект до още по-голямо страдание.
Образът на тази болест на модерното време за пръв път се явява в българската поезия чрез лириката на Яворов. "Когато гледаш дълго бездната, и тя започва да те гледа" - така Ницше определя отчуждението (алиенацията). Бездната е страшната усамотеност, в която човек е изпаднал, изгубил връзките си със света и хората.
Яворов създава в стихотворението си "Ледена стена" друга метафора на отчуждението - стената. Дали това е преградата, която субектът сам е създал за изолация от външния свят, не приемайки неговата груба реалност, или това е преградата, която хората са издигнали между себе си и него - чужди на вътрешния му свят.