Куелю- любимия автор

Роден 1947г в Рио Де Жанейро. "Пауло Куелю не е само един от най-четените, но е един от най-влиятелните автори днес" написа Bambi awards в Германия.
Пауло Куелю е основател на "Paulo Coelho Institute", който осигурява подкрепа и дава възможности за непревилигированите членове на бразилското общество, и по-специално за децата и възрастните хора. Той беше определен като специален съветник на ЮНЕСКО по програмата за "Духовно приближаване и Междукултурен диалог". Той беше първият немисюлмански автор, който беше поканен за обмен на идеи в Иран след Ислямската революция от 1979г.

Ето някои от по-големите награди и признания за автора:

"Bambi 2001 Award" (Germany 2001)
"Dialog of Cultures" awarded by the "Club of Budapest" (Germany 2001)
"XXIII Premio Internazionale Fregene" (Italy 2001)
"Crystal Mirror Award" (Poland 2000)
"Chevalier de L'Ordre national de la Legion d'honneur" (France 2000)
"Crystal Award" World Economic Forum (1999)
"Golden Medal of Galicia" Spain, 1999 и др.

Един от любимите ми автори е Паулу Куелю. Но тези, които прочетох ми въздействаха по един неописуем начин. Куелю напомня за Йовков, друг мой любим автор. А какво? Голямата му любов към човека и вярата, че всеки е добър изначално. Че всеки трябва и може да открие доброто в себе си, да намери правилния за него път, че всеки е създаден, за да обича и да даде от себе си най-доброто на света.
Въпреки , че за голяма част от хората това го смятат за не реално и търсят грозното и лошото

откъс от АЛХИМИКЪТ Паулу Куелю

Пролог
Алхимикът взе една книга, която някой от кервана бе донесъл. Томчето беше без корица, но успя да открие името на автора: Оскар Уайлд. Докато прелистваше страниците, попадна на една история за Нарцис.

Алхимикът знаеше легендата за Нарцис – хубав младеж, който всеки ден ходел да съзерцава собствената си красота в едно езеро. Бил толкова запленен от самия себе си, че веднъж паднал в езерото и се удавил. Край мястото, където паднал, поникнало цвете, което нарекли нарцис.
Но не по тоя начин завършва историята Оскар Уайлд.
Там се казва, че когато Нарцис умрял, дошли ореадите, горски божества, и видели, че сладководното езеро се е превърнало в стомна, пълна със солени сълзи.
- Защо плачеш? – попитали ореадите.
- Плача за Нарцис – отвърнало езерото.
- О, не се учудваме, че плачеш за Нарцис – продължили те. – В края на краищата всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти имаше възможността да съзерцаваш отблизо красотата му.
- Нима Нарцис беше красив? – попитало езерото.
- Та кой друг би могъл да знае това по-добре от теб? – отговорили изненадани ореадите. – Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата?
Езерото помълчало известно време. най-сетне проговорило:
- Плача за Нарцис, но не бях забелязало, че Нарцис е красив. Плача за Нарцис, защото всеки път, когато той лягаше на брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота.

- Каква хубава история! – рече Алхимикът...