Той разкрива своя диалектически поглед към света, който прониква в противоречивата същност на явленията в живота, на душевните процеси на човешкото познание.
Поетът подлага на преоценка , творческия си път, следваните от него идейно-естетически позиции, поставили в центъра на художническото внимание живота и проблемите на човешката общност .
Той известява своето ново естетическо верую, което издига вътрешния свят на
" самото - Аз " , субекта, личността като единствено достоен предмет на художествено изображение:Че няма зло, страдание, живот вън от сърцето ми - живот, където пепелта лежи на всички истини-лъжи.
Индивидуализмът се съчетава с релативизъм - със схващането за относителността на знанията и истината Чрез съчетанието на думи с полюсно съдържание, както и чрез оксимороните, провокиращи мисълта - "красивa в мрачна грозота", "грозни в сияйна красота".
Това е поглед, който заличава границите на непоклатимите до вчера понятия за истина и лъжа, за добро и зло, за красиво и грозно, и който в единството на взаймното им отричане вижда по-верния път към тяхната дълбока същност.
Чрез модерната многопосочност на мисълта и чувствата, на образите и поетическя език, Яворов създава философска лирика с психологическо съдържание - израз на естетическото му съзнание в началото на ХХ век (стихосбирката"Безсъници", цикъла "Прозрения").
Лирическият субект в тази поезия броди из интимни психологически територии, насочил се към "свръх земните въпроси, които никай век не разреши".
Обречен на вечно "скиталчество ", без да намери пристанище за своя търсещ дух ("Копнение"), той блуждае самотен и изтерзан, без път и без вяра, че ще открие някаде посока, "изоставен от себе си и Бога" - ("Без път"). Неговото постоянно вътрешно състояние е - тъгата и страданието.
Докато в ранната лирика на Яворов художествен обект е страданието на хората, на другите, извън Егото , сега обект става страданието на субекта, на личността.
Промяната особено ярко се чувства, като се съпостави лирическото изявление в стихотворението - "Notata" от ранната лирика на поета с новото душевно състояние на Яворовия лирически субект: - Макар и тъй да бъде, на твойте изпитания да няма равни под небето, все пак при сбора общи на хорските страдания, ще бъдат капчица в морето. Вече не "капчица в морето", а безкраен океан е страданието на личността за поета, отвърнал поглед от макросвета на човешката общност и насочил го към - Микросвета на личността.
За Яворов страданието е метафизично, изначално. То е алфата и омегата на мирозданието.
Да съществуваш, означава да страдаш, сякаш иска да ни каже поетът.
Тази мисъл внушава програмното стихотворение "Аз страдам". Страданието в него е представено като нещо всесилно и всеобхватно - в доброто и в греха, в полетите и паденията. Яворовият - лирически АЗ е увлечен в неговия шеметен водовъртеж, душата му е обречена на безначалната и безкрайната му драма:Аз страдам. И в самозабвението на труда, и в саморазяждането на покоя, на битието в зноя, на извънсветовни блянове в студа кога летя, когато падам, аз страдам. Страданието е породено от разкъсването на душевната цялост на лирическият субект, дължи се на трагичната раздвоеност, при която се утвърждават и отричат противоположностите: Издигам ли се - дигам се, под мен по-страшна бездната да зине; литна ли стремглав надоле устремен, душа копней на светло да почне.
И винаги напред, и всякога на диря...
Аз вечно диря. Яворовото страдание е страдание-дирене, страдание-копнеж. То е шеметна бездна, в която душата се мъчи в трагични конвулсии, но е и израз на огромна духовна сила - показва моща на човека да понася с достойнство болезнените терзания. Финалните стихове на изповедта са смислово-емоционална поанта:
И търся. И в страдание живот се изхаби, да търся - все страданието може би. Страданието е върховен смисъл на живота !?
ДНЕС УСПЯВАМЕ ЛИ ДА СТРАДАМЕ ПРЕМЕРЕНО - БЕЗ ТОВА ДА ПРЕЧИ НА СЪЗНАНИЕТО НИ !?
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар