“Дръж мига!”, “Лови мига!”, “Не изпускай мига!”, “Мигът е всичко!”, “Живей миг за миг!”,
“Живей ден за ден!” - това ли е истината? Мигва окото ми, и вече всичко е свършило - та това е безнадеждно?! Какво мога да направя за един такъв миг? Нищо - и така, уплашен от “бързотечността” на времето, ще пропилея и живота си…
За един миг не мога и няма да се “наживея”. Мигът почти нищо не може да ми даде.
Но денят - последователната поредица от бързо отиващи в миналото мигове - може, дали?
Всеки един от идващите към мен мигове може да ме свари неподготвен. Щом не го чакам, щом не зная какво да направя в него, обезателно ще го пропилея и прахосам за нищо. Аз трябва да чакам в готовност всеки свой миг и щом дойде - да се възползвам от него. Да го “хвана” и… “ ...”! Така ли ще овладея коварството на времето? И още по-важно: как да го постигна?
Стоп! Ето нещо интересно! “Буден”, “бъде”, “бъдеще”! Коренът на тези думи е един и същ: “бъде”, т.е. пак онова “съм”, с което се сблъсквам непрекъснато! И още нещо: “бъде-ще” точно съвпада с… “ще бъде”, само дето “ще” си е сменило мястото! Не е ли удивително това? Какво ли пък означава? “Бъде” е… “друго време” на “съм”, виж ти?!
Будният е буден дотолкова, доколкото “е”, доколкото неговото “съм” е истинско, е “при самия него”. От друга страна “бъде” е и корен на “битие” (съществуване, но просто “ей така”, “както дойде”, а истински, автентично!). Но всички произлизат от “съм”. Едва ли ще успея да “измъкна” скритото тук, но “надушвам”, че тук нещо значимо е “закопано”. Но трябва да се опитам да вникна, доколкото ми е по силите…
И така, буден е оня, за който неговото съм е “при него” в целия обем. Той не е “отчасти” съм, отчасти не съм, а изцяло е.