Изкуството, особено в някои негови разновидности, се оказва понятен за всички език, който е в състояние да говори за онова, което е близко и потребно на човека - и което никой друг не може да ни каже.
Поезията, драмата, романите и др., дори и музиката, от векове изразяват така потребните ни “човешки истини”, истините, касаещи живота, съдбата и бъдещето на човека, на нас самите. От друга страна, казахме, и философията, разбирана в истинското й понятие (като любов към мъдростта), също така говори за човешкия смисъл на съществуването, за “човека като такъв” и за неговата земна орис, при това, в някои все пак редки случаи, успешно съперничи на изкуството в изразяването на този род истини. Но в своето развитие и усъвършенстване и изкуството, и философията претърпяват известно “специализиране” и дори “професионализиране” на езика си. По този път се достига до момент, в който те вече “не са интересни” за обикновения човек и започват да вълнуват само “ценителите”, “естетите”, “художествения елит” и “меценатите” (в случая с изкуството) професионалните философи, снобите (в случая с философията). В основата на всичко това стоят процеси в развитието на самото съзнание, което неизбежно се диференцира, специализира и “филтрира”, обособявайки “пластове”,
за чието възприемане се изисква съответната особена нагласа.
Това “саморазвитие” и откъсване на “чистата духовност” от непосредствено съществуващия жив човек (“неизкушен” във философията, изкуството, науката, дори и в “тънкостите” на религията!) и от неговата всекидневна потопеност в дълбоко касаещата го истина на живота му, се оказва своеобразен дефект на културата и на съзнанието, който по някакъв начин трябва да бъде преодоляван. Моля правилно да бъда разбран: аз тук не апелирам за създаването на изкуство или на философия за… “народа”, просто посочвам вакуума, духовната празнота, в която обикновеният човек е принуден да съществува...