Гласът на съвестта

„Вярата е нормално явление, то е изначално, универсално и постоянно в живота и историята на човешката раса.

Отсъствието на вяра поражда материализъм, материализмът поражда чувственост, чувствеността — социални сътресения, в бурите на които човекът отново се научава да вярва и да се моли."
Гизо


Гласът на съвестта не зависи от разсъдъка и той може да бъде чут по-ясно, когато нисшите влечения на нашата двойствена натура не го заглушават.


Доколкото разсъдъкът е качество на физическия мозък, за него със сигурност може да бъде казано, че неговата функция е да прави изводи от наличните факти; и бидейки в пълна зависимост от информацията, получена чрез сетивата, той не може да зависи непосредствено от духа, за когото не са нужни доказателства.

По същия начин всяко същество, което е непосредствена еманация на вечния дух на мъдростта, трябва да бъде разглеждано като притежаващо свойствата, присъщи на онази същност, част от която то се явява. По силата на тази логика древните теурзи са имали основание да твърдят, че разумната част на човешката душа (т.е. духът) никога не е влизала изцяло в човешкото тяло, а само го е осенявала повече или по-малко чрез неразумната или астрална душа, която служи като посредник между духа и тялото. Човекът, който в достатъчна степен е победил материалното начало в себе си, започва да възприема непосредствената светлина на своя АУГОЕЙДОС и чувства истината интуитивно. Той не би могъл да греши напълно в съжденията си, независимо от всички софизми на пророчеството, предсказанията и така нареченото божествено вдъхновение, които са просто следствие от това озарение от нашия собствен безсмъртен дух.


Изида