“Орфей Родопееца”

В пътеписа си Пол Люкас пише: “На 8 юни 1706 година излязох от Бачковския манастир и ударих през планините.”[1] Люкас върви и все повече се смайва: голяма и културна Франция няма толкова много народни песни и такива гори тилилейски. Макар и под робство, хората тук говорят на звучен български език и пеят стародавните си песни.

Отварят порти за гости – посрещат и изпращат от сърце. А какви необикновени треви, билки – Боже! – докторът Пол Люкас се захласва, избира, описва, събира родопски билки, а една го пленява завинаги. Той я изписва на латински – Lunaria major. Дали е това билката луличка, или е нещо сродно, все още не е уточнено. Люкас нощува на поляна, гостува на овчари, прави си заслон под дърветата, палят му огън, “който горя цяла нощ”.

И през Крушева планина (недалеч от Перелик) открива още по-необикновени треви и дървета – оскези (вековни дървета, приличащи на митични изображения). Очите му не могат да се нагледат: дървета – оскези! Многостеблените вековни дървета имат корони, които наподобяват на чудовища – динозаври, дракони, цербери, грифони, чудновати птици и фантастични същества. Побиват го тръпки – ето тук е първичният, истинският живот. И като преваля Родопите, на път за град Драма, Гърция, Пол Люкас започва да декламира стихове от Овидий за “Орфей Родопееца”. Пиян е от щастие. Ако разкаже всичко това на Краля-слънце, дали не ще му завиди!? С тия родопски гледки той е по-богат от Краля-слънце. И не знае какво да прави. Но в пречистеното си сърце носи съкровища.

---

[1] Сп. “Родопа”, 1929, бр. 8, с. 2.