Значи не беше случайно ?!

- Хората – каза малкият принц – се пъхат в бързите влакове, но вече не знаят какво търсят. И затова започват да се движат, но се въртят в кръг...
И добави:
- Напразно...
Кладенецът, до който бяхме стигнали, не приличаше на сахарските кладенци. Сахарските кладенци са обикновени дупки, изкопани в пясъка. Тоя приличаше на селски кладенец. Но тук нямаше никакво село и на мен ми се стори, че сънувам.
- Чудно нещо – казах аз на малкия принц, - всичко е готово: и чекръкът, и кофата, и въжето...




Той се засмя, пипна въжето, завъртя чекръка. И чекръкът заскрибуца като някой стар ветропоказател, който отдавна не е бил въртян от вятъра.
- Чуваш ли – рече малкият принц, - ние събудихме този кладенец и той пее...
Аз не исках малкият принц да се изморява:
- Остави ме аз да въртя – казах му аз, - много е тежко за тебе.
Изкарах бавно кофата до ръба на кладенеца. И я закрепих там здраво. Песента на чекръка продължаваше в ушите ми, а във водата, която още трептеше, виждах как трепти слънцето.
- Жаден съм тъкмо за тая вода – каза малкият принц – Дай ми да пия..
И аз разбрах какво беше търсил той!
Дигнах кофата до устните му. Той пи със затворени очи. Това беше приятно като празник. Тая вода беше нещо съвсем различно от обикновената вода за пиене. Тя се беше родила от дългия вървеж под звездите, от песента на чекръка, от усилията на ръцете ми. Тя беше благодатна за сърцето, като подарък. Когато бях малко момче, светлината от коледната елха, музиката от среднощната църковна служба, нежността на усмивката, - всичко това правеше моя коледен подарък лъчезарен.
- Хората, между които живееш ти – каза малкият принц, - отглеждат пет хиляди рози в една и съща градина... и не намират онова, което търсят....
- Не го намират – отговорих аз.
_ И все пак, онова, което търсят може да се намери в една-единствена роза или в малко вода...
- Разбира се – отговорих аз.
И малкият принц добави:
- Но очите са слепи, човек трябва да търси със сърцето си.Аз пих вода. Дишах добре. Призори пясъкът има цвят на мед. Чувствах се щастлив от този цвят на мед. Защо би трябвало да ми бъде тъжно...
- Трябва да изпълниш обещанието си – каза ми тихичко малкият принц, който отново беше седнал до мене.
- Какво обещание?
- Нали знаеш... един намордник за овцата ми... аз съм отговорен за онова цветче!
Извадих от джоба скицника си. Малкият принц го видя и каза разсмян:
- Я, какви са твоите боабаби, те приличат май на зелки...
- О-о!
А пък аз толкова се гордеех с моите боабаби!
- А лисицата ти... ушите й.. те май приличат на рога... и са толкова дълги!
И пак се разсмя.
- Ти си несправедливо, мое дете, аз не можех да рисувам нищо друго освен змии боа – както изглеждат отвън и отвътре.
- О-о! – рече той. – И така е добре, децата знаят.
Аз изрисувах с молив един намордник. И като го дадох на малкия принц, сърцето ми се сви.
- Ти имаш някакви планове, които аз не зная...
Но той не ми отговори. Той ми каза:
- Знаеш ли, утре ще стане една година, откакто паднах на земята...
Сетне помълча и рече:
- Паднах съвсем близо оттук...
И се изчерви.
И отново, без да разбирам защо, усетих странна тъга. Но хрумна ми един въпрос:
- Значи не беше случайно, че в оная сутрин преди осем дни ти се разхождаше така, съвсем самичък, далеч на хиляди мили от всички населени области! Върна се пак там, където си паднал?Малкият принц отново се изчерви.
А аз добавих с колебание:
- Може би поради годишнината?
Малкият принц пак се изчерви. Той не отговаряше нищо на въпросите.но когато човек се изчервява, това означава “да”, нали?
- Ах! – казах му аз, - страх ме е...
Но той ми отговори:
- Сега ти трябва да работиш. Трябва да отидеш при машината си. Аз ще те чакам тук. Ела утре вечер...
Но аз не бях успокоен. Спомних си за лисицата. Оставиш ли се да те опитомят, има опасност да поплачеш...