вторник, октомври 27, 2009

Пътечки незнайни ...

А кой си ти? А аз коя съм?
Сами сме никой в света голям.
Вървиш по своята пътечка,
аз по моята вървя.
Всеки сам поел във времето
опитва да достигне любовта.
Вървим, изкачваме и стръмнините,
заставаме над малките неща.
Опитваме се да загърбим бремето
на куп непостигнати неща.








Пътечките ни се пресичат с много други,
понякога те обещават да се съединят,
понякога така си криволичат
и кратките моменти ни зоват.

Така залутани във времето
опитваме се да намерим път,
Но многото пътечки ни подмамват и привличат
всякак обещават и опитват да ни призоват...
Но една единствена пътечка
Обещав ли , че ще стане път....


Mellisa

петък, октомври 09, 2009

"Вавилонска кула" - Богомилски легенди

В онова време излезе Божия повеля към синовете на Евеля — да се пазят от дъщерите на Каина и с дъщерите на синовете му да не се събират. Йехова изрече своята воля само към Евельовите потомци, защото знаете, че те Го тачат и не ще презрат повелята Му, нито ще се надсмеят над думите Му. А към Каиновите люде Той не се обърна, тъй като цялата земя виждаше техните прегрешения. Градът на Каина — Ламнахор — бе станал отдавна капище на кумири и сборище от черни магесници и кръстопът на всички пороци.
Защото в Ламнахор сградиха синовете Каинови светилища на грях и жъртви принасяха на Нергала и Меродаха.
А те бяха черни кумири.
И светилища на пъклена магия имаше още — капища имаше, дето се лееше човешка кръв, — и духове на мъртъвци идваха от Царството на Сенките, за да се сношават с живите мъже и жени. И те им говореха.
Сплитаха се там денонощно димящи благовония и разнасяше се миризма на мирсина, разводниче, стипца и черен ладан А жреците на Левия Път произнасяха високо заклинания към Четиритях и Седмината.
Те бяха научили тайни, които не трябваше да знаят. И дохождаха там дъщерите Каинови, та принасяха жъртви за любов и за лека рожба. А дъщерите на Греха приемаха образ на сенки — и примамливи слова шъпнеха те на дъщерите Каинови. И на грях ги учеха.
И заставаха дъщерите Каинови голи пред олтарите на черните богове: като жива съблазън заставаха те там; защото тъй им бяха поръчали. И жреците им вземаха чистотата в чест на богинята от Сунам, та опорочени си отиваха дъщерите Каинови; но те се радваха, че са принесли на богинята онова, което никой не може вече да им върне. И весели си отиваха. И песни пееха по своя път.
И ето че съблазън премрежи очите на синовете Евельови, та не послушаха гласа Божи — да се пазят от дъщерите на Греха. Много бяха гиздави дъщерите Каинови — снажни и примамливи наглед. И те знаеха тайните на всеки чар и пътищата на хубостта познаваха добре, както ковач познава своя чук и своята наковалня.
И изкусни бяха те с поглед да омаят — и с движение, и с дума. Видяха синовете на Евеля дъщерите Каинови — и премалняха от страст. Че знаеха да ги заплетат дъщерите на Греха в мрежа от песен и миризма — и чуваха синовете Евельови вечер звуци на кинор, псантер и рог.
И обайваха се те — както се змия обайва от цевница на чаровник.
А денем виждаха те в черните светилища девиците от Ламиахор, съвсем голи — и мамеха ги телата им —пълни, здрави и съблазнителни.
Та почнаха и те да идват пред олтарите на Нергала и Меродаха — и жъртви наченаха да изгарят.
Растеше Грехът буйно и несдържано — както расте буря в тъмни дни, — както расте поток в дни на наводнение. И ревеше Грехът по цялата земя, защото дъщерите Каинови бяха прелъстителни, а синовете Евельови — здрави и буйни.\



И смесиха се тогава потомците на Евеля с дъщерите на Греха — и забравиха всички Бога.
Те народиха синове и дъщери.
И град основаха срещу Ламнахор.
Н назоваха го Немврод, което значи — Очарова ме. И растеше градът, както бе раснал Грехът, който го роди.
Николай Райнов

събота, октомври 03, 2009

ПРИКАЗКА ЗА ЛЮБОВТА

Един човек имаше навика да посещава близката до дома си горичка. Обикновено правеше все едно и също - изминаваше бързешком пътеката между дърветата, вперил поглед в краката си, а после спираше пред едно дърво - винаги едно и също, сядаше под него и започваше да се вайка.

- Никой не ме обича. Никой не заслужава моята любов. Ах, колко съм самотен! А имам толкова голямо сърце и то жадува за обич.

И така ден след ден.

В клоните на дървото едно птиче си свиваше гнездо. Жалостиво същество беше то - не понасяше чуждото страдание.

- Човече - извика един ден птичето, когато оплакванията бяха особено мъчителни за слушане, - тук всички те обичаме. Виж тревата, по която често вървиш. Тя е полегнала, за да не пречи на стъпките ти. Ето и дървото, под което обикновено сядаш. Показало е единия си корен, за да ти е удобно. А мравките всеки ден го почистват, за да ти е приятно. Всички те заслужават твоята обич.

- Колко си наивно! - възкликна човекът. - Не познаваш света. Тревите лежат, защото ги мързи да се изправят всеки път. Дървото е престаряло, скоро ще се катурне, затова коренът му е над земята. А колкото до мравките, те просто са лакоми и всеядни.

- Да, може би си прав - каза птичето, което почти винаги се съгласяваше с чуждото мнение. - Те наистина правят нещата за себе си, но и за теб също.

- В дълбоко заблуждение си - строго каза човекът. - Те не могат изобщо да обичат. Някои от тях нямат дори сърца. И затова са недостойни за моята любов.

Птичето се сви в недовършеното си гнездо и клюмна глава върху гърдите си. Искаше да помогне, а не знаеше как. Да утешиш човек се оказа трудна работа.



- Когато съм неуверено и объркано - започна отново то, - ...

- Това обяснява всичко - прекъсна го човекът, който вече бе успял да зърне птичето в клоните на дървото. - Ти си дребно и нежно, и толкова младо. Имаш малко знания и почти никакъв опит. Нуждаеш се от покровител и учител.

- ... тогава запявам - продължи птичето, което не разбра думите на човека.

- Нима можеш да правиш нещо? - Човекът се взря с любопитство в пернатото същество. - Я да видим. Ще изпееш ли една песен за мен?



Птичето го погледна с едното око, после с другото, хвърли поглед наоколо и запя.

И сякаш цялата земя притихна и зачака, и всички дървета, храсти и треви върху нея - също. Животните, птиците и насекомите замлъкнаха. Дори потока забълбука по-тихо, а съществата, които го населяваха, се скупчиха на повърхността му. Слънцето заблестя, облаците спряха своя бяг, а вятърът полегна в клоните на дървото.

Песента изпълни гората, издигна се над върховете на дърветата и се понесе към загадъчните и необятни висини.

Птичето изви глава нагоре, гласът му трепна и замря.

В настъпилата тишина човекът чуваше само собственото си учестено дишане. Очите му бяха пълни със сълзи.

- Ти си единственото същество, достойно за моята любов - успя да промълви той.

- Наистина ли? - със съмнение в гласа запита птичето.

Усети мъничко гордост, леко облекчение и неясна тревога.

- От днес нататък ще те наричам моя любима. Ще се грижа за теб. Ще ти построя дом и ще те пазя от враговете ти.

Щастлива усмивка озари лицето на човека.

- Но аз имам дом! - възкликна птичето. - И нямам врагове!

- Какъв дом е това? Ако разклатя клона, гнездото ще падне - нетърпеливо каза човекът. - А колкото до враговете, ти си толкова неопитно, че се чудя как си оцеляло досега.

- Да, да - обади се птичето, колкото да каже нещо.

Излезе от гнездото и подскочи на по-висок клон.

- Ще ти направя златна клетка с хранилка, поилка и люлка, които да блестят на светлината - и човекът примижа от разкрилото се пред него видение. - Ти ще ми пееш, а аз ще те храня и пазя. Ние ще се обичаме и няма да има други като нас.

- Да, да - каза птичето притеснено и подскочи на още по-висок клон.

- А сега ела, за да те заведа у дома - и човекът протегна ръце.

Птичето неспокойно заподскача от клон на клон, въртейки глава.

- Ела, не се страхувай. Аз те обичам и с мен ще ти бъде хубаво - с много чувство в гласа продължи той.

- Не вярвай на думи! - каза вятърът и потегли отново на път.

- Не отивай! - зашепнаха листата на дървото.

- Ще ни липсваш! - чуха се гласове отвсякъде.

- Ако не дойдеш, ще се превърна в най-нещастното същество в света - добави човекът.

- О! - възкликна птичето, което не можеше да забрави как изглеждаше той преди.

“Исках да помогна и вече нещичко направих. Трябва да продължа” - помисли си то.

Завъртя се в кръг около дървото, хвърли бегъл поглед на полуготовото си гнездо и плавно кацна на рамото на човека.

- Ето ме! - изчурулика.

Той нежно го взе в длани, допря устни до пухкавата му перушина и радостен се завтече към дома си.

Направи всичко, което беше обещал. Купи златна клетка с хранилка, поилка и люлка. Вечер я слагаше до леглото си, сутрин я закачаше на прозореца в стаята си. Носеше на птичето най-хубавите семена, редовно му сипваше прясна вода, говореше му и го галеше, не го оставяше и за миг само. Понякога го пускаше да направи кръгче летейки.

- Браво, браво! - пляскаше с ръце и се смееше. - Ти си най-умелият пилот в света.

Беше щастлив, както никога в живота си и птичето се радваше.

Но в новия си дом то никога не запя. Не че не искаше - просто не можеше. Понякога, когато молбите на човека бяха особено настойчиви, то се опитваше, но освен “чирик, чирик” друго не излизаше от човката му.

- Е, нищо - казваше му той в такива случаи. - Не се притеснявай. Някой ден ще запееш и тук.

И го галеше и целуваше нежно.

Но споменът за онази песен не оставяше човека на мира. Копнежът да я чуе отново го измъчваше.

- Виж, миличко - каза му един ден, - ще те занеса в гората, ще намеря твоето гнездо и ще те поставя в него. Сигурен съм, че тогава отново ще запееш.

Отиването в гората се оказа по-трудно, отколкото си го представяше. Тревите бяха заличили пътеката, а дърветата изглеждаха отчайващо еднакви. Дълго се лута, но не намери познатото гнездо. Накрая спря и разтвори длани.

- Хайде, любов моя, покажи ми това, което можеш да правиш по най-добрия начин.

Птичето стъпи на крака и изправи глава. Светът, какъвто го помнеше, се завърна при него. Видя събратята си високо в небето и чу радостните им възгласи. Слънцето го заслепи за миг, а вятърът го залюля в прегръдките си.

- Ела с мен - прошепна му.

- Бягай, бягай! - подканиха го листата на дърветата.

- Спасявай се! - настойчиво зашепнаха всички наоколо.

Усети радостна възбуда. Тялото му стана леко, а крилете силни.

- Чирик, чирик! - изтръгна се от него и то се понесе нагоре.

Безграничното и бездънно небе се доближи, за да го поеме.

- Върни се! Върни се! - извика човекът. - Не мога да живея без теб!

В гласа му имаше толкова мъка, отчаяние и страх, че птичето не се поколеба и за миг. Спря рязко и се спусна обратно.

От този ден то престана да лети. Но с това промените не свършиха. Загуби апетит. Хранеше се малко и насила.

- Болно ли си? - тревожеше се човекът и се суетеше около него. Сменяваше храната и водата, даваше му специални треви и семена.

Но пухчетата по главата на птичето опадаха, а перата му загубиха блясък и цвят. То нямаше вече сили да стои на крака. Лежеше на дъното на клетката с глава, клюмнала на една страна.

- Миличко - обърна се човекът към него, облян в сълзи, - кажи ми какво да сторя за теб?

Птичето с усилие отвори очи и го погледна. Беше се опитало да направи човека щастлив, но имаше ли щастие без мъка?

- Само не умирай! - възкликна той, когато видя, че любимото му същество отново затвори очи. - Ще потърсим помощ.

Взе го в ръце, притисна го към гърдите си и хукна към гората. Намери празно гнездо и положи в него топлото телце.

Разкъсван от страх и разкаяние, човекът се наведе към тревите и цветята, като се вглеждаше с надежда във всяко стъбълце:

- Моля ви, помогнете!

- Как, как? - развълнуваха се те.

- Спасете моето птиче! - шепнеше той на едно дърво, после на друго, прегръщаше стволовете им, търсеше отговор в потрепването на листата им.

- Направете нещо! - призоваваше малките и големи същества, които се изпречваха на пътя му.

- Какво, какво? - питаха се те.

Тревога, жалост и отчаяние изпълниха гората.

Слънцето измина дългия си път и нощта замени деня, но чувството на обреченост не се стопи.

Звездите покриха небесния свод и пръснаха призрачната си светлина наоколо.

- Помогнете! - помоли ги човекът, но вече не вярваше, че някой може да го стори.

- Всичко е наред - примигнаха звездите и сякаш се усмихнаха.

Но никой на земята не ги чу.

Когато утринната светлина обля и последното кътче в гората, човекът разбра, че е загубил гнездото и своята любима в него. Изтощен от безсъние, мисли и безплодни усилия, спря. Тогава чу песента. Идваше ту отляво, ту отдясно, извисяваше се, после спираше.

- Моето птиче - прошепна той, а сърцето му подскочи в гърдите. - Живо е!

Затърси в клоните на дърветата, но това, което успяваше да зърне тук или там, беше крило, краче или човка.

- Живо е! - каза си с облекчение, благодарност и смирение. - Това е важното. Някой ден ще го видя цялото, а може би ще го докосна отново.

Този ден песните в гората не спряха. Птиците разказваха на облаците и дърветата, те пък шептяха на тревите, цветята и всички животни на земята за нещо чудесно, което се случило. В едно полуразрушено гнездо, на някакъв незначителен клон в Голямата гора едно малко птиче се превърнало в същество от светлина. То не се нуждаело вече от вода и храна, нито от сън, от летене или чуруликане, не се нуждаело дори от дишане. Не изпитвало желания, съжаление или копнеж, нито мъка, нито жалост, нито страх. Перата му излъчвали светлина, а очите му - ласкавост и доброта. Всеки, който го зървал, бил привличан, омайван, омагьосван от това същество. Оставал при него и се променял завинаги.

Птиците разказвали на облаците и дърветата, а те на тревите, цветята и животните на земята, че най-трудното било не да попаднеш на това място в гората, а да видиш съществото от светлина.

Д. Пенева

петък, октомври 02, 2009

Искам нежност и топлина ...а Ти...

Искам е само една ...
от Приказки за размисъл на Хорхе Букай.
Приказки за приспиване на деца и събуждане на възрастни.

Искам да ме изслушаш, без да ме съдиш.
Искам мнението ти, не съвет.

Искам да ме окуражаваш, без да ме насилваш.
Искам да ме подкрепяш, без да се нагърбваш с мен.
Искам да ме защитаваш, без лъжи.


Искам да ми вярваш, без да изискваш.
Искам помощта ти, но не и да решаваш вместо мен.
Искам грижите ти, но не и да ме обезличаваш.
Искам да ме гледаш, без да проектираш твоите неща у мен.
Искам прегръдката ти, да не ме задушава.



Искам да си близо, без да ме завземаш.
Искам да познаваш моите черти, които най-силно те нараняват.
Искам да ги приемаш, без да се опитваш да ги промениш.
Искам да знаеш... че днес може да разчиташ на мен ...
Безусловно.


още щом зачетох думите изписани по-горе, ми бе ясно, че напълно ще разпозная собствените си искания и собствените си действия... във всеки глагол. съдиш. изискваш. решаваш. насилваш. задушаваш. това, което искам е това, което не искам. но това, което правя обладана от любовта, е това, което всъщност не искам да се случва на мен. прочетох го, набързо го преписах, и изпратих на първия човек, който изникна в съзнанието ми... човекът, който най-много може да се оплаче от тоновете любов ... и изисквания. замислих се за миг , преписах го отново, за да може и ти да го прочетеш, ако все още не си го направил.

Дали и Ти ще откриеш това, което искаш... и това, което правиш?

 

 

Blog Widget by LinkWithin

СВЕТОГЛЕД

Моята снимка
Не си поставяйте цели спрямо това, което другите хора мислят за важно. Само ти знаеш, кое е най-добро за теб! Не позволявай на Живота да ти се изплъзне, като живееш в миналото или в бъдещето. Живея пълноценно всеки Ден, Направете го и Вие за да бъде пълноценен и вашия Живот!

Snap Shots